ОТКЪС ОТ КНИГАТА „В ОГЛЕДАЛОТО НА НЕВЕДОМОТО“

Едно августовско утро на 1996 г. Катарина Верано от малкото селце Каприфол, близо до Неапол, се събудила и открила на една от подовите плочки пет ясни изображения на човешки лица. Сякаш невидим художник бил нарисувал с маслени бои нечии портрети. Жената живеела сама и не могла да си обясни тези тайнствени рисунки и се изплашила. В дома й дошли нейни съселяни, за да видят с очите си загадъчното явление. На Катарина те й омръзнали и тя решила да унищожи портретите. Но напразно се опитвала да изтрие рисунките. Не помагали нито праховете, нито бензин, нито ацетон. Катарина решила да смени плочката.

Животът й тръгнал по обичайния си  начин, но скоро на същото място се появили нови изображения, които дори били по-точни от старите. Сред тях се откроявало лице на жена на средна възраст, която скоро съселяните на Катарина разпознали. Тя била от това село и починала преди много години. Един от съселяните на Катарина разпознал в портрета баба си. Повечето портрети напомняли отдавна починали в селото хора, които съселяните им разпознавали само по снимки от семейни албуми. Всичките те били погребани на изоставено гробище, на което впоследствие била построена къщата на госпожа Верано.

Учените, които се занимавали с паранормални явления,  се заинтересували от загадъчните портрети. Един от учените, Сергей Котляр от Русия, изследвал бетона и цимента и стигнал до извода, че боите, с които са изобразени картините, нямат нищо общо с някаква позната боя. Сергей и групата му стигнали до извода,  че появяването на портретите е обусловено от свръхестествени причини.

Учените извадили плочката и я поставили в стъклена рамка. Със съгласието на сеньора Верано те свалили плочките от целия под. На дълбочина няколко метра под фундамента открили човешки кости, освен тях и стари снимки, които потвърдили думите на селяните от Каприфол, че на плочките в къщата на Верано се появявали образите на хора, погребани в старото гробище.

Сергей казва: “Появяването на портрети на покойници на неочаквани места може да бъде доказателство за това, че нашето съществуване не се прекратява след физическата ни смърт. Напълно е възможно някога живели хора да поискат да съобщят за себе си на днешните хора, поради което избрали много оригинален метод. Случаят в село Каприфол не е единственият подобен случай…”

През 1935 г. в Испания починал Хосе Раул де Фонсека, настоятел в църквата в Кордова. Един месец след погребването му на източната страна на храма, до мястото където го опели, се появило влажно петно, чиито очертания приличали на лицето на покойния. Най-отдолу се различавали инициалите на настоятеля. Според очевидци образът на Хосе се виждал няколко дни, а след това изчезнал.

През 1976 г. подобно явление наблюдавали в парагвайската столица Асунсийон, в църквата “Света Тереза”. Сутринта дошлите за месата хора видели на бялата стена профил, който приличал на починалия преди няколко дни свещеник в същата църква – Родриго де ла Пеня. Изображението се появило до табелата, с надпис в  памет на свещеника. Местните хора твърдели, че портретът можел да лекува. Към църквата се извила редица от болни и сакати, които искали да се докоснат до изображението, за да оздравеят. Майките носели новородените си деца и ги доближавали до “светия портрет”, молейки светия Родриго да направи чудо. И досега жените си спомнят, че след такива сеанси  децата по-малко плачели и не боледували.

Внезапно изображението изчезнало. Според местните хора, които идвали в църквата, причината била постъпката на един човек да излекува с помощта на отец Родриго старите си хемороиди. Човекът свалил гащите си и допрял задните си части до “чудодейния” профил. Внезапно чул силен женски вик и мъжът паднал от стълбата. Една старица, която дошла в църквата “Света Тереза” да излекува мигрената и безсънието си, видяла какво върши мъжът. От виковете й се събрал народ. Хората започнали да го бият, лицето му се покрило с кръв и сълзи. Той се чудел защо го бият – бил виждал как някои хора така лекували женски болести и  импотентност. На другия ден изображението на отец Родриго изчезнало. След няколко дни портретът на отеца са появил отново, но на друга стена и не в профил, а в анфас. За да се избегнат инциденти, изображението било оградено с висока ограда, която след това се налагало да местят от място на място, тъй като портретът  “се разхождал” по цялата фасада, не се задържал дълго никъде.

Неотдавна на стената на една от метростанциите в град Мексико се появило женско лице, напълно скрито под монашеско расо. Стекли се хиляди мексиканци да видят чудото. Мнозина твърдели, че се е появило изображението на самата Дева Мария и след като учените се убедили, че портретът не е дело на човешки ръце, хората поставили пред него малка табличка и на нея поставяли свещи и цветя.

Учените стигнали до извода, че на това място, където бил издигнат метрополитенът, преди 200 години имало гробище, на което  погребвали послушници и монахини. Впоследствие го разрушило земетресение, стихията се разбушувала внезапно и много монахини не успели да се спасят  и намерили вечен покой под руините на своята обител.   Жителите на Мексико твърдят, че на стените на домовете, които се намирали близо до бившия манастир, постоянно се появяват изображения на женски лица. Така загиналите монахини сякаш искат да напомнят на света за себе си.

Необяснимите неща в живота ни са твърде много, за да ги отречем пренебрежително или да им се подчиним сляпо. Историята на човечеството е пълна с хиляди случки, които все още не могат да бъдат обяснени със сегашните познания на науката. Няма по-лесно от това да ги обявим за измишльотини и бълнувания на болния разум. Но не всичко е толкова просто. Вярно е, че мнозина от нас обичат да преувеличават онова, което им се е случило или което са прочели и чули, но е вярно също така, че не всичко, което не разбираме, не съществува. В стремежа си да си обясни неведомото и да го прибилижи до себе си, човек най-често лъже себе си и останалите. В тази книга разказваме истински и доказани истории, които нямат нужда от никаква литературна украса.

Не бързайте да махате пренебрежително с ръка, нито пък да си обяснявате нещата от нивото на вашата гледна точка. Прочетете всичко, което ви предлагаме тук, и се замислете. Това ще е достатъчно да се усетите по-възвишени, по-спокойни и по-добри.

Един от поводите да напишем тази книга е онова, което ми се случи на 7 декември 1986 г. Това е датата на голямото земетресение в Стражица. Служех като офицер в град Шивачево, Сливенско. Беше неделя. Дъщеря ми нямаше навършени 2 години. Лежах на леглото до нея и се унасях в дрямка. Трябва да е било някъде след 16 часа. Изведнъж видях нашата къща в село Бряговица, което е на 7 километра от Стражица. Тя се разтресе, подскочи и започна да се срутва. Тухлите падаха по стълбите и се чупеха с трясък. Видях и някаква жена там, която беше хванала с ръце главата си и се опитваше да се предпази от падащите тухли. Скочих и извиках:

– Къщата падна!

– Каква къща? – дотърча при мен жена ми. – Какво, сънува ли нещо?

– Не знам, но видях как къщата ни в Бряговица пада.

Хукнах към пощата да търся връзка. Тогава нямаше телефони като днес. След като се свързах, разбрах, че нашата къща в село Бряговица действително е пострадала от земетресението. И най-важното – тухлите действително са падали по стълбите, а жената, която се е предпазвала, е била съпругата на брат ми Георги – Мария. Нейният син и мой племенник Николай и до днес твърди, че когато това се е случвало, аз съм бил там и съм гледал всичко от градината… Той е убеден, че ме е видял. Но аз не бях там! Но как тогава видях какво се случва? Може би съм сънувал? Може би…

Тук ще прочетете много подобни и още по-интересни и невероятни случаи. С тази книга не целим да предизвикваме сензации. Тя е само един плах опит да надникнем в бездънното огледало на неведомото. Да надникнем без страх и суеверие, а спокойно и интелигентно. Кой какво ще види там, е друг въпрос. Както вече казах, ние сме само едни разказвачи и преразказвачи на случилото се. Нямаме никакви амбиции да обясняваме и съдим. В някои от разказите присъстват и имената на исторически личности, в други – на обикновени, неизвестни хора.

 Нашето знание е съвсем микроскопично, а незнанието, с което сме заобиколени, е безкрайно. В това незнание манифестират милиарди сили и същества, за които ние изобщо не подозираме. Потопете се без колебание “В ОГЛЕДАЛОТО НА НЕВЕДОМОТО”, за да се докоснете до тях и да станете по-мъдри и по-щастливи.

“Човек не бива да знае бъдещето. Това знание може да стане фатално”

 

Волф Месинг е една от най-загадъчните фигури на ХХ век. Неговите пророчества създават около него мистичен ореол. Официалната наука гневно го напада и го обявява за шарлатанин или мистификатор. Но над феномена Месинг си блъскал главата дори прочутият Айнщайн.

През есента на 1974 г. журналистът Владимир Кучарянц работи в агенцията по печата “Новости” и получава задача от американски всекидневник да направи интервю с Волф Месинг. По телефона обаче журналистът чува “Няма го вкъщи”, все пак след доста време успява да чуе желаното “Заповядайте”.

След като се срещнали, Кучарянц  попитал Месинг защо му отговарял по този начин по телефона. Месинг отговорил:

– Не зная. Защото някак не те чувствах…

Вероятно ясновидецът е бил много внимателен, тъй като над “Новости” витаела сянката на КГБ. Голяма част от елитните журналисти в АПН били сътрудници на комитета, някои работели в чужбина.

Месинг не обичал да си спомня за срещите си с хора от КГБ. Страхувал се от тях.

Цял живот Месинг слушал мислите на другите хора, които най-често били користни, глупави и зли, от което страдал.

Журналистът Кучарянц и ясновидецът се срещат. Разговорът вървял трудно, тъй като руски език така и не му станал  роден, изложението му било  пълно с полски изрази.

Владимир Кучарянц записал  последното интервю с Волф Месинг. Предложил  го на доста издания, но интервюто така и не видяло  бял свят.

Досега са написани доста книги за ясновидеца. Първоизточникът на всички е автобиографичната повест “За себе си”, изповед на Месинг, записана от журналист в “Комсомольская правда”. Книгата дълго време не била отпечатвана. През 1965 г. със съкращения я публикувало списанието “Наука и религия”, но без главата “Аз съм ясновидец и телепат”. Телепатията не се вмествала в рамките на историческия материализъм и цензурата не я пуснала. Книгата излязла  в чужбина.

Отдавна е забелязано, че в трудни и смътни времена, когато в обществото са загубени социалните опори, когато никой не вярва на държавата, още по-малко да чака помощ от нея, вярата в чудото остава единствената надежда. Едни хора я търсят в храма, други – в тайнствените тунели на подсъзнателното, които водят в мрачния свят на езотериката. Хипнозата и други методи за въздействие върху човешката психика сериозно интересували съветските специални служби още от времето на Дзержински и Бокий. Например чекистът Яков Блумкин търсел Шамбала в Тибет. С тези знания чекистите планирали да разпитват враговете на народа и да проникват в най-съкровените им мисли. През 1924 г. в НКВД била създадена секретна лаборатория по невроенергетика, с ръководител лекаря окултист Александър Барченко, наблюдавали я В. Менжински и Г. Бокий. Чекистите издирвали знахари, шамани, медиуми и хипнотизатори. Чуждестранните резидентури на отдела  в ОГПУ при Совнаркома помагали да се търсят технологии, които откривали екстрасензорните способности на човека. Така че разработките в областта на методите за дистанционно въздействие върху биологичните обекти (т.нар. психотроника) не са измислица. Те се провеждали от сериозни институти като “Енергия” и от различни военни и академични институти.

За Месинг днес се знае много. Журналистът Кучарянц не повярвал на предсказанията на ясновидеца за собствения му живот. Смятал, че животът му ще е поредица от щастливи събития. Но Месинг знаел, че не е така.

Цената на дарбата му била  висока: не обичал да излиза на улицата, да се вози на обществения транспорт, самотата му била определена свише. Живеел сам на 14-ия етаж на улица “Херцен” (днес “Голяма Никитска”), четял непрекъснато статии за животни, особено за загадъчния интелект на делфините, мечтаел мислено да “поговори”  с тях. Друга негова слабост били детективите, които поглъщал с доверчивостта на дете.

75-годишен с външност на полубезумен музикант и реакция на фехтувач, Месинг излизал на сцената и изричал: “Мислете, мислете  за това какво трябва да направя!” Понякога докосвал човека, който му е дал мислената заповед, понякога – не. Често работел със завързани очи. Следвайки мисленото указание, той търсел скрития в залата шахмат, разполагал фигурите на съответния етюд, давал мат в два хода. Никой в залата не можел да предположи, че Месинг за пръв път се докосва до шахмата. Журналистът го попитал дали  има ли случаи да не изпълни задачата, Месинг отговорил:

– Крайно рядко, и то само частично, трудностите идват от нелогичната абсурдна задача… Веднъж  изпълнявах мислена заповед, доближих до един от зрителите, свалих часовника му и го сложих на пода, вдигнах крак… След това се обърнах към журито и се извиних: “Не мога да го стъпча, това не е моя работа…”

Веднъж на гастроли в Перм задачата била проста – да открие една жена в залата, да извади от чантата й паспорта и от сцената да извика името й. Лесно го направил. Но изведнъж от паспорта изпаднала снимка. Месинг я вдигнал и се усмихнал: “Какъв красив офицер, още момче…” Внезапно се разтреперал, извикал и се хванал за сърцето. Завесата паднала… В момента, когато гледал снимката, момчето току-що било убито… След по-малко от месец жената получила от фронта съобщение за смърт. Денят и часът на гибелта на сина й точно съвпаднали с “видението” на Месинг.

Неведнъж Месинг проклинал своя дар заради неизбежността, която не може да се заобиколи, и нещастието, което не може да  предотврати.

Трагедията с Аида е разказана в едно списание през 2004 г.

“Наложило се да я носи от вагона на ръце. Болестта настъпвала, но тя отказвала да влезе в болница, лекарите идвали вкъщи. По време на една визита онкологът Николай Блохин го уверявал, че болестта може да отстъпи, че дори в такова състояние у пациентите настъпва ремисия и те живеят още дълго време… Той го прекъснал:

– Не говорете глупости! Аз не съм дете, аз съм Волф Месинг! Тя няма да оздравее, ще умре на 2 август 1960 г. в седем часа вечерта…

Така се и случило, точно на минутата…”

Първите няколко месеца едва не полудял, не искал да вижда никого, рядко вдигал телефона, животът му загубил смисъл. С Аида живели в тази квартира от 1954 г. Месинг никога не бил аскет, жените се появявали в живота му и изчезвали, привличани от славата и парите му. Но с Аида не било така. За него тя се превърнала в жена, приятел, секретар, асистент… Животът му станал размерен, нормален, запазил само графика си – сутрин – чашка кафе, варено яйце с парче черен хляб, разходка с две кучета, през деня – четене, преди представление – спял по половин час. И както преди се страхувал от бури… Без Аида всичко рухнало в пропастта, постоянно чувал гласа й “Волфочка!”… Наложило се да се премести да живее в друга квартира…

Месинг се родил под знака на Девата на десети септември 1899 г. в еврейското селце Гура Калвария, в покрайнините на Варшава, бил лунатик… Постепенно открил загадъчните свойства на организма си, първите си телепатични сюрпризи, четенето на мисли и разбрал, че може да помага на хората.

– Волф Григориевич, как се случва всичко това при вас? Как изглежда чуждата мисъл? Различават ли се за вас мислите на различни езици и ако да – с какво?

– Мислите на другите хора за мен са образи. Не ги чувам толкова, колкото ги виждам – някакво място, някакво действие на човека. Тези образи имат и цвят, и дълбочина… За мен не е важно на какъв език мисли човек.

Месинг не очаквал от никого благодарност. Добре познавал хората, четял в душите им. Никой не обича онзи, който му прави добро, нерядко за помощта дори го мрази. Аплодирали го, но и завистта набирала сила, защото успехът не се прощава. За много хора ясновидският дар на Месинг раждал естествена защитна реакция – скепсис, което го разстройвало:

– Неприятно ми е да ме смятат за шарлатанин и измамник. Аз нямам хитроумни прибори като Кио и други илюзионисти, нито свръхразвита ловкост на пръстите… не използвам шифрована сигнализация с таен помощник, не съм фокусник и артист, макар че участвам в естрадата и цирка. Много свойства на своето мислене сам не разбирам. Много ще се радвам ако някой ми ги обясни…

В романа “Майстора и Маргарита” образът на чужденеца артист с плашеща външност “месир Воланд” мнозина асоциирали с Месинг…

– Често, за да научите каква е задачата, докосвате ръцете на човека. Това дава повод на яростния противник на телепатията професор Китайгородски да твърди, че вашият дар не е нещо друго освен умение да улавяте незабележимите идеомоторни съкращения на мускулите на ръцете и ли лицето и по тях да се досещате за мислената заповед…

– Когато докосвам човека, ми е по-лесно да проведа телепатичния сеанс, тъй като аз отделям мислите му от страничния фон. Това не е просто фон, а цял оркестър в главата ви, където всеки инструмент свири, каквото си иска. За да науча за какво мисли човек, контактът не е задължителен. Това задължително го показвам по време на моите изяви. Напускам залата, а самите зрители под контрола на журито определят задачата за мен. Аз се връщам и я изпълнявам.

– Вие обикновено молите да ви завържат очите. Защо? За да не ви упрекват, че се досещате по идеомоториката?

– Не. Просто ми е по-леко да работя, когато не виждам залата. Зрителните загуби само затрудняват приемането на чуждата мисъл.

– С кои типове осъществявате по-трудно контакт – с мъже или жени, блондини или брюнети, стари или млади?

– Няма съществена разлика. По-трудно е с онези, които по една или друга причина се отвличат от основната мисъл, която трябва да ми предадат. Лесно е с военните, те са много концентрирани хора. По-бързо и по-леко улавям мислите на глухонемите – те се възприемат с по-ярки и по-точни образи. Но едва ли мога да обясня детайлно как става телепатичният контакт. Тук за мен има толкова неясноти, колкото и за вас.

– Вярно ли е, че сте учудили дори Айнщайн и Фройд?

– Да, по време на първите гастроли във Виена, през 1915 г., се запознах с Алберт Айнщайн, а чрез него и с Фройд. Известно време живях у Айнщайн и направихме доста експерименти, тъй като те силно се заинтересуваха от моите ефекти. Айнщайн се опита да обясни природата им, но не успя.

Айнщайн и Фройд помагали материално на юношата да развива удивителните си качества.

Постепенно дошла и славата – гастроли в Европа, Америка, Австралия, Япония, Аржентина, Бразилия.

Месинг предрекъл, че ако Хитлер тръгне да завладява Съветския съюз, го чака поражение. Полицията го търсела под дърво и камък срещу 200 хиляди марки. Във Варшава го хванал полицейски патрул, който го закарал в участъка. Там Месинг направил на охранителите мислено внушение и всички се събрали в неговата килия, след това излязъл, заключил килията и скочил от прозореца на втория етаж… Същата нощ с рибарска лодка по Западен Буг пресякъл границата на СССР. Неговият кръстник бил първият партиен чиновник на Брестка област – Пьотр Абрасимов. Месинг мислено му заповядал: “Повярвай и ми помогни!” След това му предрекъл, че ще стане посланик в голяма страна, по-късно Абрасимов станал посланик във Франция.

Така започнал новият живот на Месинг в страната, която не признава никакви паранормални явления. Хипнотичният му дар бил интересен на Сталин, пък и самият той го имал, за това говорил дори Чърчил. През 1943 г. Месинг предрекъл, че войната ще завърши с победа на осми май 1945 г. Сталин му изпратил благодарствена телеграма.

– Волф Григориевич, как можете да обясните своята способност да предвиждате? Как става това?

– Не зная. Просто се концентрирам и внезапно виждам крайния резултат от потока събития, минавайки цялата верига. Наричам го “пряко знание”. Не мога да го обясня. Какво знаем за времето? За въздействието върху мозъка? Мисля, че има някакви точки на пресичане на бъдещето, миналото и настоящето. Вероятно в момент на транс моят мозък може да се настройва на тях. Това сигурно е скок в друго време, в друга точка от пространството…

Иглата на мисълта пронизва слоя на времето така, сякаш няма нито вчера, нито утре. Няма разстояния, стени…

Поглеждайки в чуждите души, Месинг много не знаел за себе си. Цял живот не намерил време себе си да изследва. По време на една демонстрация в Бялата Църква един лекар бил поразен от това, че гръдният кош и главата на Месинг не излъчват топлина, както останалите части на тялото… Как може човек да си обясни двупудовата гира в спалнята му? Как този стар човек с уморено лице на библейски мъдрец, с очи, пълни с вселенска скръб можел да вдигне такава тежка гира… Но когато влизал в транс, той вдигал гирата като пухче…

– Казват, че потиснатото настроение винаги е предвестник на някаква беда. Можете ли да предвидите тези събития, а как стои въпросът с предчувствието? То не ви ли е мамило?

– Никога. Запомнил съм един случай в Ашхабад през 1948 г. Вървях по улицата и изведнъж почувствах някаква тревога, нямаше никакви образи. Изпитах силно желание незабавно да си тръгна, това чувство се усилваше с всяка минута. За пръв път в живота си отмених представлението и се върнах в Москва. След два дни Ашхабад беше разрушен от земетресение…

Месинг изглеждал в очите на хората беззащитен, живял 75 години, а всъщност в душата си останал момчето от еврейското селце, тъжен, тревожен; сам, той виждал бъдещето, но не можел да го промени, дори своето.

Когато Кучарянц го попитал какво ще се случи в неговия живот, Месинг му креснал: “Никога и никого не питайте за това! Никога и никого! Човек не бива да знае бъдещето. Такова знание може да стане фатално!”

Но журналистът настоявал. Отговорът на Месинг бил: “Следващия път ще ти разкажа, трябва да анализирам…” И наистина отговорил много внимателно, щадящо, трудно подбирал всяка дума. След това му дал своя снимка и му казал: “Когато ти бъде трудно, гледай снимката и мислено се обръщай  към мен, с името Волф. Аз ще помогна, дори да ме няма на този свят. Ще подскажа какво да правиш…” Когато надписвал снимката и попитал за името на журналиста, на отговора “Владимир”, Месинг посочил, че това не е истинското му име… И това действително било така. Домашните наричали журналиста по друг начин.

За разлика от нас, Месинг знаел деня и часа на своята смърт и като всички смъртни се страхувал от нея. Разказват, че когато тръгвал за болницата, той се обърнал към дома си и тихо казал, едва сдържайки сълзите си:

– Е това е всичко, Волф. Тук повече няма да се върнеш…

Така се и случило. Операцията по смяната на артерии минала блестящо, но внезапно отказали бъбреците му. На 8 ноември 1974 г. Месинг починал.

Той си тръгнал, отнасяйки със себе си загадката на своя мозък, който при аутопсията се оказал като при другите хора…