Откъс от романа на Пламен Григоров „ВДОВИЦАТА НА БОГА”


Откъс от романа на Пламен Григоров

 „ВДОВИЦАТА НА БОГА

 

…Рая лежеше гола и усмихната върху рамото на Пантелей. Всичко между тях се случи бързо и неочаквано. Повече от час не си бяха казали нито дума, а й се искаше да го пита за толкова много неща. Неочаквано той заговори:

– Не си мисли, че не искам да отговоря на твоите въпроси. Не можеш да си представиш колко много искам да го направя. Иска ми се да споделя себе си, това, което знам и мога, с целия свят. Но знам, че е невъзможно. Единствено поезията е езикът, на който мога нещо да кажа, за да бъда евентуално разбран и повярван. Нито ти, нито който и да било ще ми повярва, ако кажа другата истина. Ще ме помислят за луд и ще ми се присмеят, както го направиха, когато излязох от комата…

– Бил си в кома?

– Да, в продължение на един месец бях в един друг свят. Като се върнах оттам, се чуствах като разузнавач, който е бил дълбоко в тила на врага. Имах усещането, че съм научил нещо много важно и непременно трябва да го споделя, трябва да го разкажа. Все още не знаех, че това е невъзможно. Сега знам, но не ми е по-лесно. Никак не ми е лесно…

– А може би има хора, които ще те разберат, ще ти повярват?

– Не, няма. За да разбереш живота, трябва да си надникнал в смъртта, да си се докоснал до смъртта. Хората са обременени от религии, догми и всякакви други лъжи, с които е лесно и приятно да се живее. Голямата истина си остава табу. Колкото пъти и да я изкрещя, е все тая.

Преди години си мислех, бях сигурен, че макар и бавно човекът и Човечеството ще узреят за Истината. Сега се съмнявам. Единственият смисъл на живота е да бъдеш жив. Друго няма. Другото е път, начертан от същността на отделния човек. И там, по този път, животът и смъртта танцуват прегърнати във валса на вечността…

– Казваш го толкова красиво, а звучи някак страшно…

– Почти всички хора са убедени, че истината трябва да им се каже наведнъж, да им се излее в мозъка, но не разбират, че това всъщност се случва всеки миг. За съжаление, а може би за голяма радост на човека, той няма с какво да улови тази истина, нито с какво да я задържи. И тогава при него идват менторите, лъжепророците, лъжелечителите, лъжеучителите. И той – човечецът – не само че им вярва, но и си плаща, за да го лъжат.

– Виновен ли е за това?

– Не съм казал, че е виновен, казвам само, че съм безсилен да му помогна, а и едва ли това е необходимо. За да прогледнат истински човешките, а и всички други очи, не трябва да се отварят насила. Неслучайно много от най-интелигентните животни се раждат слепи. Времето на слепотата им е нужно да усвоят, да им бъдат предадени, някои вечни истини за живота. Веднъж видял света с очите си, е трудно да го видиш с ума си.

– Досега никой не ми е говорил по този начин…

– Извинявай, може би ти досаждам…

– Не, не, напротив… Имам чувството, че съм легнала на рамото на бог и попивам от неговото Слово.

– Може би това е точно така. Казвам го не защото се мисля за бог, а защото се сетих, че в едно интервю със Сай Баба на въпроса: “Вие бог ли сте?” – той отговори: “И вие сте бог, но все още не знаете това…”

– Толкова ли е невъзможно човекът да бъде доближен до Истината, за която говориш?

– Възможно е, но ако всеки сам се доближи до Истината, а не да чака някой друг да го доближи. Знам, че искаш да ми зададеш много въпроси, но готова ли си да чуеш Истината?

– Мисля, че съм готова…

– Възможно е, но се опасявам, че не си. Например какъв отговор очакваш да получиш на въпроса дали младежът, с който се запозна преди двадесетина дни, и аз сме един и същ човек?

– Но ти откъде знаеш, че аз искам да ти задам този въпрос?

– Ти вече ми го зададе, сега отговори какво очакваш да чуеш, но честно…

– Знам ли, по някакъв начин ми се струва, че това е точно така, но най-вероятно искам да чуя от теб, че сте съвсем различни хора и индивиди.

– Ето виждаш ли, ти искаш да чуеш отговора, за който си готова, а не истината. Ако чуеш Истината, тя ще зададе други въпроси, за чиито отговори още повече не си готова. И тогава ще трябва да ти помогна с “чудо”, а този, който е станал свидетел на чудо, дори един-единствен път, се превръща в роб на извършителя на чудото.

– Съвсем ме обърка. И все пак, какъв е твоят отговор?

– Ако твоят познат наистина съществува, а не е плод на въображението ти,          то ние сме две отделни личности. Ще ми бъде приятно и интересно да ни запознаеш.

– Казваш това, което искам да чуя, нали?

Пантелей не отговори, а страстно впи устните си в устните на най-красивата жена на света…

Comments & Responses

Comments are closed.