МОЖЕШЕ ЛИ ЗРК С-300 ДА ЗАЩИТИ ЮГОСЛАВИЯ?


 

През декември 1998 г. решението за бомбардиране на Югославия беше одобрено на най-високо ниво. Бяха набелязани целите и съставени подробни планове за въздушната настъпателна операция. По това време белградските вестници внезапно публикуваха снимки на зенитрите ракетни комплекси С-300, които Югославия имаше на въоръжение.

Наличието на С-300 у югославяните не влизаше в плановете на НАТО; това означаваше напълно да се промени сценарият на операцията и да се вземат допълнителни мерки за сигурност на бойните полети, авиотехниката и личния състав на ВВС на страните от НАТО.

Няколко седмици продължи проверката, денем и нощем от космоса следяха движението на югославнката армия, търсеха се източници в руския ВПК, внимателно се проверяваха евентуалните канали за доставката на оръжие. В крайна сметка разузнаването посочи, че снимките на С-300 са блъф и че сърбите нямат такова оръжие.

На 24 март 1999 г. в 13 часа първите В-52, натоварени с бомби, излетяха за Югославия…

След много години стана ясно, че действително публикуваните във вестниците снимки на С-300 са дезинформация, извършена от сръбски военни и руски журналисти. Фотографиите бяха направени в Русия, където бяха получени няколко комплекта сръбски униформи, в една от подмосковските ПВО части.

Разтревоженото командване на НАТО отложи началото на операцията „Решителна сила” – според първоначалните планове въздушната война трябваше да започне през зимата на 1998-1999 г. Постановката с С-300 не само отложи началото на войната, но в някаква степен изигра роля за намаляването на загубите в сръбската армия. И досега много военни специалисти са сигурни, че само С-300 можеха да спасят Югославия.

Но дали това е така?

За настъпателната въздушна операция срещу Югославия 13 натовски страни отделиха колосални средства – около 1000 самолета от италиански, испански, унгарски, германски, френски и английски авиобази; още два стратегически бомбардировача В-2 действаха от САЩ. В Адриатическо море патрулираше ударна групировка на ВМС на САЩ начело с атомния самолетоносач „Теодор Рузвелт” със 79 самолета и вертолета на борда; в Водите на Адриатическо море пореха и четири ракетни есминеца и три подводници, една от които британска, до зъби въоръжени с с „Томахоук”.

Основната ударна сила в операцията трябваше да бъдат самолетите от тактическата авиация – многоцелевите изтребители F-16 и тактическите бомбардировачи F-15E; за ликвидирането  на най-важните обекти бяха използвани F-117А, стратегическите бомбардировачи В-1В и В-2 и В-52.

В същото време участвалите в операцията сили от ВВС на Холандия, Норвегия и Португалия бяха въоръжени с остарелите F-16А, французите летяха на самолети от 70-те години, с остаряла техника боравеха и немците, англичаните и италианците.

На летища в Албания, Македония, Босна и Херцеговина бяха дислоцирани силите за специални операции на САЩ – няколко десетки спасителни вертолети HH-60 «Pave Hawk» и MC-53 «Jolly Green», които прикриваха самолетите за огнева поддръжка АС-130 «Спектър» – истински  летящи батареи със 105-мм оръдия на борда.

Най-отговорните задачи в Събрия изпълниха специалните части; те насочваха към целта «високоточното оръжие» с помощта на лазерни устройства, установяваха радиофарове  и оборудване за радиотехническото разузнаване.

За координиране на въздушните нападения срещу Сърбия и контрол над въздушното пространство на Балканите натовското командване задейства:

14 самолета за далечно радиолокационно откриване – девет ауакса и пет палубни Е-2 «Хоук Айс» от самолетоносача «Рузвелт».

Два въздушни командни пункта Е-8 от системата «Джи Старс».

12 самолета за радиотехническо разузнаване (EC-130, RC-135 и EP-3 «Орион»).

Пет разузнавача U-2.

Около 20 самолета за радиоелектронна сигурност.

В операцията участваха и американските БПЛА „Хънтър” и „Предатор”.

След като се отчете количеството сили, предвидени за нападение срещу Югославия, няколко мощни ЗРК едва ли биха променили ситуацията и биха спрели НАТО. За войските на НАТО нямаше да бъде трудно да открие позициите на ЗРК С-300 и да ги унищощи с противолокационните ракети HARM и високоточните «Томахоук».

Действително С-300 е висококласна зенитна система, една от най-добрите в света засега, но тя не е всесилна.

Въоръжените сили на СРЮ не успяха да организират отбраната на страната. За 100 дни непрекъснати бомбардировки авиацията на НАТО унищожи голяма част от инфраструктурата на Югославия – електроцентрали и нефтени находища, промишлени предпрятия и военни обекти. Ограничените сили на ВВС и ПВО на Югославия нямаха шансове да спрат натовската армада. По това време армията на Югославия разполагаше с 14 изтребителя МиГ-29 и няколко МиГ-29УБ, които не можеха да водят въздушен бой. Във ВВС на Югославия бяха на разположение 82 МиГ-21 и 130 леки щурмовача «Галеб», «Супер Галеб» и J-22 Orao, част от които не бяха работоспособни.

За контролиране на въздушната обстановка се използваха радари съветско и американско производство, включително и четири РЛС. Силите на ПВО включваха четири дивизиона С-125 и 12 дивизиона мобилни ЗРК «Куб», но без качествена авиационна съставка тези мерки нямаха успех. Още от първите минути натовската авиация унищожи част от позициите на ЗРК, другите части не можеха да работят ефективно. В тези условия единственото ПВО средство бяха зенитните автоматични оръдия Bofors, 40-и калибър, и преносимите ЗРК «Стрела-2». Опитът да се защити страната с тези примитивни средства се оказа неуспешен.

Ясно е, че доставянето на два-три дивизиона ЗРК С-300 или «Бук» не можеха да предотвравят нахлуването на натовската авиация, която имаше всички възможности и средства да ликвидира веднага заплахата.  Лавината от самолети и крилати ракети направо щеше да помете тези установки, а след това натовските военни щяха да разказват за «остарелите технологии на руските варвари».

Очевидно защитата на СРЮ лежеше извън военната плоскост. Проблемите можеха да се решат по чисто мирен, дипломатически път – със сключване на общ договор за взаимна защита, каквато практика е широко разпространена в света; такива договори има между САЩ и Япония, САЩ и Сингапур и др. Но по това време Русия има много по-важни проблеми и никой там не желаеше да влиза в нова балканска Чечения, където междуетническият конфликт продължава вече сто години. Сърбия се оказа една срещу хилядите самолети на НАТО.

 

Олег Капцов

Военное обозрение

 

 

 

Comments & Responses

Comments are closed.