Описание

Генерал Вазов гледаше кървавия залез над Дойранското езеро. Този път то се виждаше ясно, като на длан. И му се струваше, че над него летят гълъби, много бели гълъби…  Не, това бяха ангели.  Български ангели…

–  Душите им, това са душите им…

Каза тихо генералът и падна на колене…

Господ гледаше отгоре ням, безчувствен и страхлив…

***

Генерал Владимир Вазов нямаше как да знае в този миг, че реките от българска кръв ще продължат да текат и да оставят незаличими следи по снагата на България.

Палачите винаги са се криели не зад маската си, а зад идеите си и зад Светата Истина, в която са се кълнели.

Само при Дойран, в битката за България, мъже като редник Минчо Славев и генерал Владимир Вазов можеха да бъдат от едната страна на барикадата. В голямата война, наречена Живот, двамата бяха обречени да бъдат винаги един срещу друг. Единият с ралото и мотиката, а другият – с пушката и сабята.

На този свят никой не може да избяга от съдбата си.