“Човек не бива да знае бъдещето. Това знание може да стане фатално”

 

Волф Месинг е една от най-загадъчните фигури на ХХ век. Неговите пророчества създават около него мистичен ореол. Официалната наука гневно го напада и го обявява за шарлатанин или мистификатор. Но над феномена Месинг си блъскал главата дори прочутият Айнщайн.

През есента на 1974 г. журналистът Владимир Кучарянц работи в агенцията по печата “Новости” и получава задача от американски всекидневник да направи интервю с Волф Месинг. По телефона обаче журналистът чува “Няма го вкъщи”, все пак след доста време успява да чуе желаното “Заповядайте”.

След като се срещнали, Кучарянц  попитал Месинг защо му отговарял по този начин по телефона. Месинг отговорил:

– Не зная. Защото някак не те чувствах…

Вероятно ясновидецът е бил много внимателен, тъй като над “Новости” витаела сянката на КГБ. Голяма част от елитните журналисти в АПН били сътрудници на комитета, някои работели в чужбина.

Месинг не обичал да си спомня за срещите си с хора от КГБ. Страхувал се от тях.

Цял живот Месинг слушал мислите на другите хора, които най-често били користни, глупави и зли, от което страдал.

Журналистът Кучарянц и ясновидецът се срещат. Разговорът вървял трудно, тъй като руски език така и не му станал  роден, изложението му било  пълно с полски изрази.

Владимир Кучарянц записал  последното интервю с Волф Месинг. Предложил  го на доста издания, но интервюто така и не видяло  бял свят.

Досега са написани доста книги за ясновидеца. Първоизточникът на всички е автобиографичната повест “За себе си”, изповед на Месинг, записана от журналист в “Комсомольская правда”. Книгата дълго време не била отпечатвана. През 1965 г. със съкращения я публикувало списанието “Наука и религия”, но без главата “Аз съм ясновидец и телепат”. Телепатията не се вмествала в рамките на историческия материализъм и цензурата не я пуснала. Книгата излязла  в чужбина.

Отдавна е забелязано, че в трудни и смътни времена, когато в обществото са загубени социалните опори, когато никой не вярва на държавата, още по-малко да чака помощ от нея, вярата в чудото остава единствената надежда. Едни хора я търсят в храма, други – в тайнствените тунели на подсъзнателното, които водят в мрачния свят на езотериката. Хипнозата и други методи за въздействие върху човешката психика сериозно интересували съветските специални служби още от времето на Дзержински и Бокий. Например чекистът Яков Блумкин търсел Шамбала в Тибет. С тези знания чекистите планирали да разпитват враговете на народа и да проникват в най-съкровените им мисли. През 1924 г. в НКВД била създадена секретна лаборатория по невроенергетика, с ръководител лекаря окултист Александър Барченко, наблюдавали я В. Менжински и Г. Бокий. Чекистите издирвали знахари, шамани, медиуми и хипнотизатори. Чуждестранните резидентури на отдела  в ОГПУ при Совнаркома помагали да се търсят технологии, които откривали екстрасензорните способности на човека. Така че разработките в областта на методите за дистанционно въздействие върху биологичните обекти (т.нар. психотроника) не са измислица. Те се провеждали от сериозни институти като “Енергия” и от различни военни и академични институти.

За Месинг днес се знае много. Журналистът Кучарянц не повярвал на предсказанията на ясновидеца за собствения му живот. Смятал, че животът му ще е поредица от щастливи събития. Но Месинг знаел, че не е така.

Цената на дарбата му била  висока: не обичал да излиза на улицата, да се вози на обществения транспорт, самотата му била определена свише. Живеел сам на 14-ия етаж на улица “Херцен” (днес “Голяма Никитска”), четял непрекъснато статии за животни, особено за загадъчния интелект на делфините, мечтаел мислено да “поговори”  с тях. Друга негова слабост били детективите, които поглъщал с доверчивостта на дете.

75-годишен с външност на полубезумен музикант и реакция на фехтувач, Месинг излизал на сцената и изричал: “Мислете, мислете  за това какво трябва да направя!” Понякога докосвал човека, който му е дал мислената заповед, понякога – не. Често работел със завързани очи. Следвайки мисленото указание, той търсел скрития в залата шахмат, разполагал фигурите на съответния етюд, давал мат в два хода. Никой в залата не можел да предположи, че Месинг за пръв път се докосва до шахмата. Журналистът го попитал дали  има ли случаи да не изпълни задачата, Месинг отговорил:

– Крайно рядко, и то само частично, трудностите идват от нелогичната абсурдна задача… Веднъж  изпълнявах мислена заповед, доближих до един от зрителите, свалих часовника му и го сложих на пода, вдигнах крак… След това се обърнах към журито и се извиних: “Не мога да го стъпча, това не е моя работа…”

Веднъж на гастроли в Перм задачата била проста – да открие една жена в залата, да извади от чантата й паспорта и от сцената да извика името й. Лесно го направил. Но изведнъж от паспорта изпаднала снимка. Месинг я вдигнал и се усмихнал: “Какъв красив офицер, още момче…” Внезапно се разтреперал, извикал и се хванал за сърцето. Завесата паднала… В момента, когато гледал снимката, момчето току-що било убито… След по-малко от месец жената получила от фронта съобщение за смърт. Денят и часът на гибелта на сина й точно съвпаднали с “видението” на Месинг.

Неведнъж Месинг проклинал своя дар заради неизбежността, която не може да се заобиколи, и нещастието, което не може да  предотврати.

Трагедията с Аида е разказана в едно списание през 2004 г.

“Наложило се да я носи от вагона на ръце. Болестта настъпвала, но тя отказвала да влезе в болница, лекарите идвали вкъщи. По време на една визита онкологът Николай Блохин го уверявал, че болестта може да отстъпи, че дори в такова състояние у пациентите настъпва ремисия и те живеят още дълго време… Той го прекъснал:

– Не говорете глупости! Аз не съм дете, аз съм Волф Месинг! Тя няма да оздравее, ще умре на 2 август 1960 г. в седем часа вечерта…

Така се и случило, точно на минутата…”

Първите няколко месеца едва не полудял, не искал да вижда никого, рядко вдигал телефона, животът му загубил смисъл. С Аида живели в тази квартира от 1954 г. Месинг никога не бил аскет, жените се появявали в живота му и изчезвали, привличани от славата и парите му. Но с Аида не било така. За него тя се превърнала в жена, приятел, секретар, асистент… Животът му станал размерен, нормален, запазил само графика си – сутрин – чашка кафе, варено яйце с парче черен хляб, разходка с две кучета, през деня – четене, преди представление – спял по половин час. И както преди се страхувал от бури… Без Аида всичко рухнало в пропастта, постоянно чувал гласа й “Волфочка!”… Наложило се да се премести да живее в друга квартира…

Месинг се родил под знака на Девата на десети септември 1899 г. в еврейското селце Гура Калвария, в покрайнините на Варшава, бил лунатик… Постепенно открил загадъчните свойства на организма си, първите си телепатични сюрпризи, четенето на мисли и разбрал, че може да помага на хората.

– Волф Григориевич, как се случва всичко това при вас? Как изглежда чуждата мисъл? Различават ли се за вас мислите на различни езици и ако да – с какво?

– Мислите на другите хора за мен са образи. Не ги чувам толкова, колкото ги виждам – някакво място, някакво действие на човека. Тези образи имат и цвят, и дълбочина… За мен не е важно на какъв език мисли човек.

Месинг не очаквал от никого благодарност. Добре познавал хората, четял в душите им. Никой не обича онзи, който му прави добро, нерядко за помощта дори го мрази. Аплодирали го, но и завистта набирала сила, защото успехът не се прощава. За много хора ясновидският дар на Месинг раждал естествена защитна реакция – скепсис, което го разстройвало:

– Неприятно ми е да ме смятат за шарлатанин и измамник. Аз нямам хитроумни прибори като Кио и други илюзионисти, нито свръхразвита ловкост на пръстите… не използвам шифрована сигнализация с таен помощник, не съм фокусник и артист, макар че участвам в естрадата и цирка. Много свойства на своето мислене сам не разбирам. Много ще се радвам ако някой ми ги обясни…

В романа “Майстора и Маргарита” образът на чужденеца артист с плашеща външност “месир Воланд” мнозина асоциирали с Месинг…

– Често, за да научите каква е задачата, докосвате ръцете на човека. Това дава повод на яростния противник на телепатията професор Китайгородски да твърди, че вашият дар не е нещо друго освен умение да улавяте незабележимите идеомоторни съкращения на мускулите на ръцете и ли лицето и по тях да се досещате за мислената заповед…

– Когато докосвам човека, ми е по-лесно да проведа телепатичния сеанс, тъй като аз отделям мислите му от страничния фон. Това не е просто фон, а цял оркестър в главата ви, където всеки инструмент свири, каквото си иска. За да науча за какво мисли човек, контактът не е задължителен. Това задължително го показвам по време на моите изяви. Напускам залата, а самите зрители под контрола на журито определят задачата за мен. Аз се връщам и я изпълнявам.

– Вие обикновено молите да ви завържат очите. Защо? За да не ви упрекват, че се досещате по идеомоториката?

– Не. Просто ми е по-леко да работя, когато не виждам залата. Зрителните загуби само затрудняват приемането на чуждата мисъл.

– С кои типове осъществявате по-трудно контакт – с мъже или жени, блондини или брюнети, стари или млади?

– Няма съществена разлика. По-трудно е с онези, които по една или друга причина се отвличат от основната мисъл, която трябва да ми предадат. Лесно е с военните, те са много концентрирани хора. По-бързо и по-леко улавям мислите на глухонемите – те се възприемат с по-ярки и по-точни образи. Но едва ли мога да обясня детайлно как става телепатичният контакт. Тук за мен има толкова неясноти, колкото и за вас.

– Вярно ли е, че сте учудили дори Айнщайн и Фройд?

– Да, по време на първите гастроли във Виена, през 1915 г., се запознах с Алберт Айнщайн, а чрез него и с Фройд. Известно време живях у Айнщайн и направихме доста експерименти, тъй като те силно се заинтересуваха от моите ефекти. Айнщайн се опита да обясни природата им, но не успя.

Айнщайн и Фройд помагали материално на юношата да развива удивителните си качества.

Постепенно дошла и славата – гастроли в Европа, Америка, Австралия, Япония, Аржентина, Бразилия.

Месинг предрекъл, че ако Хитлер тръгне да завладява Съветския съюз, го чака поражение. Полицията го търсела под дърво и камък срещу 200 хиляди марки. Във Варшава го хванал полицейски патрул, който го закарал в участъка. Там Месинг направил на охранителите мислено внушение и всички се събрали в неговата килия, след това излязъл, заключил килията и скочил от прозореца на втория етаж… Същата нощ с рибарска лодка по Западен Буг пресякъл границата на СССР. Неговият кръстник бил първият партиен чиновник на Брестка област – Пьотр Абрасимов. Месинг мислено му заповядал: “Повярвай и ми помогни!” След това му предрекъл, че ще стане посланик в голяма страна, по-късно Абрасимов станал посланик във Франция.

Така започнал новият живот на Месинг в страната, която не признава никакви паранормални явления. Хипнотичният му дар бил интересен на Сталин, пък и самият той го имал, за това говорил дори Чърчил. През 1943 г. Месинг предрекъл, че войната ще завърши с победа на осми май 1945 г. Сталин му изпратил благодарствена телеграма.

– Волф Григориевич, как можете да обясните своята способност да предвиждате? Как става това?

– Не зная. Просто се концентрирам и внезапно виждам крайния резултат от потока събития, минавайки цялата верига. Наричам го “пряко знание”. Не мога да го обясня. Какво знаем за времето? За въздействието върху мозъка? Мисля, че има някакви точки на пресичане на бъдещето, миналото и настоящето. Вероятно в момент на транс моят мозък може да се настройва на тях. Това сигурно е скок в друго време, в друга точка от пространството…

Иглата на мисълта пронизва слоя на времето така, сякаш няма нито вчера, нито утре. Няма разстояния, стени…

Поглеждайки в чуждите души, Месинг много не знаел за себе си. Цял живот не намерил време себе си да изследва. По време на една демонстрация в Бялата Църква един лекар бил поразен от това, че гръдният кош и главата на Месинг не излъчват топлина, както останалите части на тялото… Как може човек да си обясни двупудовата гира в спалнята му? Как този стар човек с уморено лице на библейски мъдрец, с очи, пълни с вселенска скръб можел да вдигне такава тежка гира… Но когато влизал в транс, той вдигал гирата като пухче…

– Казват, че потиснатото настроение винаги е предвестник на някаква беда. Можете ли да предвидите тези събития, а как стои въпросът с предчувствието? То не ви ли е мамило?

– Никога. Запомнил съм един случай в Ашхабад през 1948 г. Вървях по улицата и изведнъж почувствах някаква тревога, нямаше никакви образи. Изпитах силно желание незабавно да си тръгна, това чувство се усилваше с всяка минута. За пръв път в живота си отмених представлението и се върнах в Москва. След два дни Ашхабад беше разрушен от земетресение…

Месинг изглеждал в очите на хората беззащитен, живял 75 години, а всъщност в душата си останал момчето от еврейското селце, тъжен, тревожен; сам, той виждал бъдещето, но не можел да го промени, дори своето.

Когато Кучарянц го попитал какво ще се случи в неговия живот, Месинг му креснал: “Никога и никого не питайте за това! Никога и никого! Човек не бива да знае бъдещето. Такова знание може да стане фатално!”

Но журналистът настоявал. Отговорът на Месинг бил: “Следващия път ще ти разкажа, трябва да анализирам…” И наистина отговорил много внимателно, щадящо, трудно подбирал всяка дума. След това му дал своя снимка и му казал: “Когато ти бъде трудно, гледай снимката и мислено се обръщай  към мен, с името Волф. Аз ще помогна, дори да ме няма на този свят. Ще подскажа какво да правиш…” Когато надписвал снимката и попитал за името на журналиста, на отговора “Владимир”, Месинг посочил, че това не е истинското му име… И това действително било така. Домашните наричали журналиста по друг начин.

За разлика от нас, Месинг знаел деня и часа на своята смърт и като всички смъртни се страхувал от нея. Разказват, че когато тръгвал за болницата, той се обърнал към дома си и тихо казал, едва сдържайки сълзите си:

– Е това е всичко, Волф. Тук повече няма да се върнеш…

Така се и случило. Операцията по смяната на артерии минала блестящо, но внезапно отказали бъбреците му. На 8 ноември 1974 г. Месинг починал.

Той си тръгнал, отнасяйки със себе си загадката на своя мозък, който при аутопсията се оказал като при другите хора…

„Мирис на враг” – един роман, топъл като хляб

в художествената ни литература днес

„Мирис на враг” е роман за съвременната действителност. И макар че за днешния читател понятието художествена условност е ясно, авторът държи да подчертае още в заглавните страници „Всичко в този роман е художествена измислица и всяко съвпадение с действителни лица, събития и имена на селища е напълно случайно.” Защо е нужна тази уговорка от страна на автора. Защото на читателя ще му се стори, че в този роман нещата са прекалено истински, за да са измислени. Когато художествените факти натежават колкото действителните и границите се размиват, се явява нуждата от такава условност. И нещо повече – изцяло се отрича връзката с реалното, с документалното.

Романът е изследване, анализ на случващото се в едно преходно време, време на рушене на старите ценности и търсене или по-скоро лутане за нови. Доказателство за това е фактът, че динамичното и увлекателно повествование увлича в себе си и редица разсъждения за времето, за хората и ценностите. Често героите са поставени в позата на анализатори, те разсъждават върху случващото се в битието на съвременното общество.

Романът предизвиква интерес първо, защото е свързан със съвременни събития, които не са намерили още своите задълбочени обществени, исторически и народопсихологически тълкувания. Художественият текст търси обяснения на обществените катаклизми чрез съдбата на героите, които са обхванати във водовъртежа на променящото се време. Как всеки от героите ще издържи на този водовъртеж, как  ще се нагоди, какви пътища ще поеме, какви са устоите, които ще го държат, това са все въпроси, които ще търсят отговор в художествената плът на романа.

Какво има в този роман от съвременното ни битие – огромни пари и интереси, престрелки, преследвания; хора, които държат в ръцете си други, заради миналото им; досиета,  които дебнат да разрушат и сринат нечия кариера и власт; журналистика, която подхваща всяка подхвърлена информация от службите и настървено я захапва, без да осмисля вдълбочина истинските механизми и причини за събитията; атентати срещу чужди граждани; опити за остраняване на неудобни хора чрез предварително направен сценарий; европейски натиск, който провокира случващото се в страната ни.

На второ място романът е интересен, защото се крепи структурно на няколко вечни теми – за приятелите и враговете,  за  мъжа-войн, който оцелява въпреки смъртта около себе си, въпреки изпитанията на силата, волята и чисто физическата издръжливост. Друга тема е  вечната тема за любовта, и също толкова вечната тема за омразата. Напрежението в повествованието се поддържа от любовния триъгълник, който на места е дори многоъгълник.

И на трето място романът е интересен, защото е като при хляба – топъл, топъл e. Тоест процесите в съвременния живот не са приключили и чрез този роман са намерили своето отражение в литературата.

Герой на романа е Спас Павлов, дългогодишен щатен служител на тайните служби, който в новото време стига до върховете на бизнеса и става президент на холдинга „Груп-интернешънъл”. Безспорно за средностатичестическия читател тази метаморфоза на героя от човек на службите, антитерорист до владетел на икономическа империя е любопитна, защото загатва за някои обществени процеси в годините на прехода.Авторът обаче изследва задълбочено героя си, изгражда го като човек със слабите и силните му страни, проследява неговото човешко битие, връзката със семейството, която е белязана от трагизъм. Една случка в детството на Спас Павлов предопределя пътя му. Неволно той става причина за смъртта на майка си – /защото пада върху нея от едно дърво, тя се опитва да го улови, залита, пада и се удря в дънера, на който секат дърва/. Избира самотата за другар, затваря се в себе си и отказва да говори. Тънката семейна връзка се скъсва. Отвеждат го в интернат за деца с тежки здравословни проблеми. По-късно попада на обява за сержантското училище в Горна Оряховица. Добрата му физика му помага да успее и да го харесат още на първата военна комисия. От времето в сержансткото училище е любовта му с Маргарита, първата любов, която за героя се оказва вечната. От това време са и първите искри на омразата и усещането за враг. Врагът е в лицето на неговия взводен командир Методи Мравов. Редица са ситуациите, които изострят напрежението между двамата. Ключов за съдбата на героя е моментът, когато стоварва юмрука си върху своя началник и слага терлик в устата му. /стр. 9/ Това насилие остава тайна между двамата. Заради срама Мравов се оттегля, без да има последствия  за Спас Павлов от тази драматична разправа. Мравов обаче не забравя и по-късно, заел високо място в службите, ще го преследва и търси отмъщение.

Драматичният сблъсък между Спас и Мравов е не само сблъсък на началник-подчинен, но и сблъсък на мъже, които харесват една и съща жена. Мравов по нечестен начин ще спечели Маргарита и ще се ожени за нея. Тя пък ще носи в утробата си детото на Спас и един ден ще му разкрие своята тайна. Любовната интрига между Спас и Марго ще продължи през цялото повествование, за да стигне до щастлив финал в края на романа.

В „Мирис на враг” има доста любопитни сюжетни линии. Това държи в напрежение читателя. Един ден антитерористът Спас Павлов – Тигъра ще се срещне със своя природен брат Спас, който носи неговото име, но е част от престъпния свят. Двамата братя ще поемат общи пътища и ще се разделят, защото по-малкият брат е белязан от смъртта. Той ще се пожертва при един атентат, защото нелечима болест е преброила дните му. Неговата смърт обаче дава шанс на брат му антитерористът Спас да живее под друга самоличност и да наследи икономическата империя „Груп интернешънъл”. /С тази сюжетна линия отново се налага усещането за смъртта – като че ли Спас неволно сее около себе си смърт, той например става неволна причина и за смъртта на баща си. Баща му, а и всички в родното му село мислели, че Спас е мъртъв. След завършването на сержантското училище преди да отиде да служи в София в специалния антитерористичен отряд, Спас отива да родното си село. Когато баща му го вижда в кметството в селото и го познава, от вълнение умира (стр.22-23).

На чисто сюжетно ниво врагът на Спас Павлов е Мравов. В основата на враждата е не само миналото, откраднатата любов, но и различните морални визии. Единият герой се издига в йерархията на службите заради мъжкото, което носи, честта, уменията и ловкостта на тигър, която някак си му е заложена и развита от неблагоприятните житейски ситуации. Другият умее да лази, нагажда и да използва ситуациите, за да се домогне до облаги. Мравов прави блестяща кариера във Военното контраразузнаване, доносник и сътрудник е на ВКР. Авторът посочва, че бързата му кариера се дължи на всеотдайността и полицейския нюх. Благодарение на тях след ликвидиране на ВКР той е назначен на сходна длъжност в МВР. Всъщност между Спас и Мравов има сблъсък на два типа поведение и морал – едното е на тигъра, другото на змията или пък както го загатва името му – на мравката.

Все пак Мравов изрича много истини за съвременното общество и процесите, които стават в него. Той просто е човек, който знае как се постига успеха дори да ти липсват качества затова. /На стр.177/

Един от интересните герои е генерал Ганчо Вачков – реалист и мечтател. Герой зареден с най-много позитивна енергия в романа. Приятел на Спас Павлов от сержантското училище. В очите на Спас – това е човекът, който трябва да остане, да продължи да живее. /Странното на сюжетно ниво е това, че той няма наследници. От брака му с Валя няма деца, но пък Спас е готов на всичко, за да запази живота му – защото вярва, че от такива хора като Ганчо Вачков има нужда България.

Интересно и донякъде необяснимо е това, че Ганчо Вачков е поет не само по душа. Той пише стихове. Увлича се по риболов, мечтае да живее сред овощните си дървета в родното село. Разбира суетата на парите и властта, но и усеща, че не е толкова лесно да се отърве от тях, щом веднъж е попаднал в техния обръч.

Различните герои в романа – и тези, които застават отсам барикадата, при приятелите на Спас, пък и тези от страна на враговете – признават, че животът се дирижира сякаш от невидима сила, от някакво невидимо командване. Като че ли цялото ни българско общество живее в някакъв Биг Брадър. Самият Спас Павлов не може да разбере каква е тази тайнствена сила над него, която го закриля и измъква от трудни ситуации. Може би донякъде в последните страници на романа читателят ще намери за себе си отговор на този въпрос и той ще бъде свързан с необиснимата сила на златния прах. /стр.277/

 

Манипулацията и истината е друга тема в романа. Тя е поставена чрез опитите на хората от службите, бизнеса и властта да използват медиите, за да дезинформират обществото. Например след атентата срещу чужд политик медиите остават подвластни клакьори на това, което им се подава като информация. /стр 172/

В романа си Пламен Григоров повдига завесите на света на богатите, на хората, които имат власт и пари и лостове да променят човешки съдби. Той разкрива техните страхове, интриги и битки за оцеляване. На този фон припламват и любовните страсти. В този свят, в който героите като че ли са в постоянна война, любовта е единственото нещо, което разголва човешката природа, дава воля на страстта, дава възможност на мъжкото и женското начало да се изявят. Затова и страниците с любовните авантюри на Спас с българката Елза, племеница на богат бизнесмен, или пък с Мира, секретарка в холдинга и дъщеря на генерал Василев носят знака на силната емоция и неудържимото физическо привличане. Тези авантюри обаче не могат да надделеят над силната първа любов към Маргарита, с която героят е свързан и чрез сина си Живко.

 

През последните години в българската документална и художествена литература се понатрупаха книги за времето на прехода. Като се започне от писанията на  бивши  и действащи политици, които поднасят своята истина за прехода, та се стигне и до нашумелите журналистически разследвания за прославени босове на прехода, книги, които хората купуват като топъл хляб. Българското кино, и конкретно телевизионни продукции също заявяват интерес към случващото се в годините на прехода, както и към неговите герои. В тази линия се вписват и художествени книги, като „Мирис на враг”, които не носят претенцията за документализъм, но търсят различните гледни точки, анализират и търсят пътищата на нашето обществено и човешко развитие.

 

Жанина Илиева