Издателство Распер

Нелицеприятен факт – присвоил произведения на сестра си „Сватбеният марш“, въпреки солидната си възраст, и досега остава един от най-разпространените сватбени маршове в света. Той е написан за пиесата „Сън в лятна нощ“. Когато Менделсон е на 17 години, пише за Шекспировата пиеса едноименна концертна увертюра. След 15 години, по поръчение на пруския крал Фридрих Вилхелм IV я допълва с още части и я превръща в сюита. В сюитата „Сън в лятна нощ“ зрителите за пръв път чуват мелодията, известна като „Сватбен марш“. Това се случва на 14 октомври 1843 г. в двореца в Потсдам. На фона на музиката в спектакъла се венчават Осел и омагьосаната кралица Титания. За пръв път като сватбен марш музиката на Менделсон използвали англичаните Дороти Керю и Том Дениел; това се случило на 2 юни 1847 г. в градчето Тивертън (той се намира в източната част на област Девън, Югозападна Англия). Маршът става широко известен след сватбата на височайши особи. На 25 януари 1858 г. в двореца Сент Джеймс в Лондон се състояла шумната сватба на 17-годишната английска принцеса Виктория Аделаида Мария Луиза (кралица Виктория) и 26-годишния пруски кронпринц, наследник на престола Фридрих III. Когато младите излизали от църквата, зазвучала музиката на Менделсон, след което маршът получил широка известност. Бракът продължил 30 години, до смъртта на Фридрих. В семейството на монарсите се родили осем деца. Менделсон е роден в семейството на хамбургски банкер. От деца той и сестра му Фани се вземали уроци по музика. Баща им не жалел пари за музикалното им образование. С Феликс и Фани се занимавали най-добрите музикални педагози в Европа. Баща им обаче смятал, че по-големи заложби в музиката има Фани. На 17 години Менделсон представил пред публика редица свои музикални пиеси, между които „Първата симфония“ и увертюрата към комедията „Сън в лятна нощ“, в която влиза и „Сватбеният марш“. И младият Феликс се събудил звезда. Безкрайни гастроли, концерти в домове на висши аристократи в Европа, тълпи от поклонници – това е животът на Менделсон по това време. На 20 години той вече дирижира оркестър. Авторитетът му е огромен. Още приживе се разпространяват слуховете, че авторът на „Сватбения марш“ никога не бил женен и е нещастен в личния си живот. Но това е само слух. Феликс Менделсон се венчал за Сесилия Жанрено, въпреки неодобрението на семейството му. Родили им се пет деца и до края на дните си Менделсон боготворял съпругата си. Феликс имал сложни отношения със сестра си. По човешки те се обичали, но когато ставало въпрос за музиката – отношенията им се обтягали. Въпреки таланта си, Фани оставала в сянката на брат си. Самият Феликс казвал, че музиката не е женска работа. Семейният съвет забранил на Фани да се занимава с музика. Тя възприела болезнено този факт, макар че разбирала и чувствала музиката не по-зле от брат си. Доказано е, че в два сборника с песни, издадени от Феликс, шест са на сестра му. Фани се съгласила на това, защото не виждала друг начин произведенията й да стигнат до публиката, която ги харесвала, без да е наясно на кого са. Впоследствие Менделсон съжалявал, че присвоил произведенията на Фани. Фани Менделсон била окрилена от вниманието на публиката и започнала да пише музика вдъхновено и с нова сила търсела издатели; музикалните й сборници излизали по-често от тези на брат й. Появили се поклонници, започнали гастроли. Популярността на Фани ядосвала Феликс и ситуацията се задълбочавала, тъй като неговите произведения все по-често търпели неуспехи. Единствената му опера била освиркана. На 14 май 1847 г. Фани починала от инсулт. Животът загубил всякакъв смисъл за Феликс. На 4 ноември и той починал от инсулт, само на 38 години. Двамата с Фани са погребани в берлинското гробище.

Той завоюва място в пантеона на класиците, без да напише голямо произведение – опера или симфония. Шопен създавал творби само за пиано и не владеел оркестровката. По произход Шопен е наполовина французин. Баща му пристигнал от Полша във Франция на работа. Той свирел на флейта и цигулка. Майка му - на пиано и давала частни уроци. Шопен учи музика (пиано и композиция) във Варшава, първоначално при частни учители, а после в Главното музикално училище (1826 – 1829 г.). Лицеят, в който Шопен учел и работел баща му, бил най-елитното учреждение във Варшава. Неговите приятели от детството принадлежали към полската аристокрация. Неговите учители го запомнили с изключителното му остроумие, чувство за хумор и таланта му да имитира другите. През 1829 г. Шопен дебютирал като пианист във Виена. От 1831 г. се установил в Париж, където работел като пианист и композитор до края на живота си. Първия си концерт изнесъл, когато е на 22 години. Успехът му бил пълен и славата му растяла. По това време Париж е център на културата и изкуството. Там той се сприятелил с Ференц Лист, Ектор Берлиоз, Винченцо Белини и Феликс Менделсон-Бартолди. В Париж Шопен се издържал главно от даване на уроци и редки музикални рецитали. Той е чест гост на светските салони и има много поклонници в аристократичните среди. От ранно детство Шопен знаел, че е гений на пианото и „надежда за цяла Полша“, каквото пишат варшавски вестници след всеки негов концерт. За разлика от Ференц Лист, Шопен рядко свирел в концертни зали. Стеснявал се от голяма публика. Той бил салонен пианист, свирел за парижкия елит. Руският император Александър I подарил на Шопен пръстен с брилянт, когато бил още дете. Шопен обичал Полша и ненавиждал онези, които са отнели независимостта на родината му. От 1815 г. Полша влиза в състава на Руската империя. Трагичната му музика е изпълнена с протест срещу завоевателите, тъй като в паспорта му пишело „поданик на Руската империя“. Шопен бил висок 170 сантиметра и много слаб – тежал по-малко от 50 килограма. И Шопен като Моцарт е дете-чудо и свирел виртуозно на пиано и композирал от ранно детство; всичките му композиции включват пиано. Повечето са за соло пиано, макар че написва два концерта за пиано, няколко камерни произведения и около 19 песни. Неговото творчество представя романтизма в най-чистата му форма. Характерни за него са техническото съвършенство, изчистеният стил, мелодичното богатство, фантазия и естетичната хармония на звука. В тях Шопен опоетизира танците мазурка, полонеза, валс и превръща скерцото в самостоятелно произведение. Шопен никога не е бил женен. Увлеченията му по Констанция Гладковска във Варшава (1830 г.) и Мария Водзинска (1835–36 г.) в Дрезден били мимолетни; през 1836 г. Шопен срещнал писателката Аврора Дюдеван, известна като Жорж Санд; през 1838 г. започнал прочутия си роман с нея. Това съвпаднало с първия му пристъп на болестта през 1837 година. През зимата на 1838–39 г. Шопен и Санд били заедно на остров Майорка. Там разклатеното здраве на Шопен се влошило още повече. Впоследствие той изкарвал летата в имението на Жорж Санд в Ноан, на около 290 км от Париж. Това е периодът на най-интензивното му творчество. През 1848 г. Шопен прекратил отношенията с Жорж Санд, защото по неговите думи тази връзка му носи повече скръб отколкото щастие. Същата година предприел последно концертно турне в Англия, а през 1849 г. умира в Париж от туберкулоза. Шопен починал на 39 години. Той има две места, където е погребан. В парижкото Пер Лашез – тялото, във Варшава – сърцето му. Сестра му го пренесла контрабанда в съд с бренди през руската граница. То е вградено в колона в църквата „Светия Кръст“. По времето на нацистката окупация на Варшава един от германските свещеници – поклонник на Шопен, го измъкнал от там, за да го спаси от бомбардировките. Пазил го до края на войната, след това го върнал на поляците. Макар че изнася общо само около 30 публични концерта, Фредерик Шопен е смятан за един от най-гениалните пианисти в историята на човечеството. Нито преди него, нито след него се е раждал подобен гений в Полша. Творчеството на Шопен е почти изцяло ограничено в областта на клавирната музика (с изключение на няколко ранни камерни творби и 19 песни). То обхваща 2 концерта, 4 сонати, 4 балади, 2 фантазии, 16 полонеза, 58 мазурки, 20 валса, 21 ноктюрни, 27 концертни етюда, 27 прелюда, 4 емпромптюта, 4 скерца и др. Музиката на Шопен е дълбоко свързана с полското музикално творчество, проникната е от гореща любов към родината и нейното трагично минало. В своите произведения той използва народния фолклор, но е и изключително самобитен автор. Шопен е ненадминат поет на пиано. В произведенията му се съчетават емоционалност с широка гама от чувства. В творчеството си той достига изключителна дълбочина на чувствата и мисълта. Много от неговите съвременници, които познават музиката му, се прекланят пред неговия талант: композиторите Ференц Лист, Роберт Шуман, Феликс Менделсон, Ектор Берлиоз, поетите Хайнрих Хайне и Адам Мицкевич, художникът Йожен Дьолакроа и други.

Той вярно служел на руския престол и решил да създаде нов град, по-хубав от Париж и Санкт Петербург. В онова време Санкт Петербург се наричал Северна Палмира. По тази аналогия Одеса била наречена Южна Палмира. Одеса е много тясно свързана и с историята на България. През 1840-1860 г. градът се превърнаа център на българското обществено и културно движение. Населението на Одеса е над един милион души. Площта на града е 160 квадратни километра. Археологически находки показват, че в медната и бронзовата епоха (3-1-во хилядолетие пр. н. е.) градът е бил плътно населен. В 6 в. пр. н. е. на тези места възникнали гръцки селища, в които се занимавали със земеделие, риболов, търговия и занаяти. В 1-вите векове от н. е. на мястото на днешната Одеса възникнали много селища с разнообразен етнически състав: скитско-сарматски, дакогенски и раннославянски племена. През 13 век по тези места властвали монголо-татарските орди. През 14 век Западното Причерноморие било завладяно от Великото Литовско княжество. То било своеобразно държавно образувание, в което влизали много народи. В следващите векове господстваща роля в княжеството имала Реч Посполита (днешна Полша). А на мястото на Одеса възникнало пристанището Качубей. През 15 век то било завладяно от турците. След завземането му от турците започнали да наричат пристанището Хаджибей. В Хаджибей живеели гърци, арменци и още много народи. По някои сведения, след указа на Екатерина Велика за ликвидирането на Запорожката Сеч, близо до Хаджибей (Пересил) се заселили запорожци. Но това селище не просъществувало много дълго. По времето на руско-турската война през 1787-1791 г. на 14 септември 1789 г. руски войски завзели крепостта Ени Дуня, която била разположена близо до Хаджибей. На 27 май 1794 г. руската императрица Екатерина Втора подписала указ за построяването на пристанище в Хаджибейския залив. Под ръководството на граф А. Суворов през 1793 г. в Хаджибей започнало изграждането на крепост. През 1794 г. било ознаменувано създаването на новия град. Недалеч от съвременната Одеса в древни времена съществувало древногръцкото селище Одесос. По тази причина през 1795 г. Хаджибей бил преименуван на Одеса. През 1805 г. Одеса се превърнала в център на Новоруското генерал-губернаторство, в чиято територия влизала степната част на днешна Украйна, Приазовието и Крим. От 1818 г. в състава на генерал-губернаторството влязла Бесарабия. Постепенно Одеса се превърнала в южните врати на Руската империя за външните пазари. През целия 19 и началото на 20-и век Одеса се превърнала в място, където се разгърнало народно революционно движение. През 1814 г. в града е основано тайното общество „Филики етерия“, което подготвяло гърците за борба срещу турското робство. През 1840-1860 г. Одеса била център на българското обществено и културно движение. В резултат от революционните събития през 1917-1920 г. в Одеса е установена съветска власт. На 21 декември 1917 г., стар стил, президиумът на Съвета на войнишките депутати (Съветът на войнишките депутати от Румънския фронт, Черноморския флот и Одеса) обявяват Одеса за свободен град. Одеският съвет се придържа към позицията на Харковския Конгрес на Съветите. На 9 януари 1918 г., стар стил, самопровъзгласената Централна Рада в Киев обявява, че Одеса е на неговото подчинение. Политиката на Централната Рада поддържат нейни военни части. На 13 януари в Одеса избухва въстание против Централната Рада. Юнкерите и гайдамаците (местни въоръжени отряди) имат известни успехи в потушаването на въстанието, но преди да влязат в бой корабите на Черноморския флот, които извършват прелом в ситуацията. Вечерта на 18 януари е избран Съветът на народните комисари в Одеската съветска република, който признава висшата власт на Совнаркома в Петроград и съветското правителство в Харков. На 21 януари 1918 г. са погребани в братска могила жертвите от тридневната. По време на боевете загиват 119 души; 359 са ранени. По-късно в Одеса е създаден завод за кранове, който носи името „Януарско въстание“. В целия Съветски съюз се движели автокранове с надписи „Январец“. От март 1918 г. Одеската република започва сражения с войските на Австро-Унгария и Германия, които извършват настъпление в Украйна, в резултат от договорености с Украинската Централна Рада в Киев. На 13 март 1918 г. Одеската Съветска Република престава да съществува поради окупацията на Одеса от австрийски и германски войски. След поражението на Германия на мястото на германските войски в Одеса се оказват войските на Антантата. Одеса е окупирана от Франция. На 2 април 1919 г. французите инициират евакуация. В резултат Одеса е завзета от формированията на атамана Григориев с численост 6 хиляди души. По това време Григориев защитава съветската власт. През лятото на 1919 г. белогвардейците завземат Одеса, но от февруари 1920 г. съветската власт се установява окончателно в града. На 30 декември 1922 г. Първият Всесъюзен конгрес на Съветите утвърждава важни конституционни документи – декларацията и договора за образуването на Съветския съюз. Със създаването на Съветския съюз и подписването на съюзния договор през 1922 г. се установяват границите на УССР и Одеса влиза в нейния състав. От тази дата започва украинската история на Одеса. През 1932 г. Одеса придобива статута на областен център. По времето на Великата Отечествена война градът се оказва в обкръжение, поради факта, че войските на Южния фронт не успяват да сдържат настъплението на противника и отстъпват. На одеското направление от Приморската група войски се създава Приморската армия с цел отбрана на Одеса. Съществена помощ й оказва Черноморският флот. Създадено е народно опълчение. На 5 август 1941 г. започват боевете за града. На 8 август в Одеса е обявено обсадно положение. На 13 август германски и румънски войски доближават Черно море от източната част на Одеса. Положението в града става критично. Върховното командване изпраща на помощ 157-а стрелкова дивизия от Новорусийск. В завода за кранове се ремонтират танкове, които след това се преработват в бронетехника и трактори. Попълнението позволява противникът да бъде отблъснат от града. Обстрелите на пристанището се прекратяват и градът се подготвя за дълговременна отбрана. На 30 септември върховното командване изпраща директива за евакуацията на Одеса. Във връзка с установяването на германските войски на Крим, където е главната база на флота в Севастопол, снабдяването на гарнизона в Одеса става проблематично. На 16 октомври 1941 г. целият гарнизон в града заедно с въоръжението е натоварен на кораби и успешно откаран в Севастопол. Противникът, а това са румънски войски, дълго време не смее да влезе в изоставения град. Евакуацията на Одеса е най-успешната операция от подобен вид в цялата история на войната. Хитлеровото командване предава Одеса под управлението на румънската администрация на Антонеску. Румънците разстрелват около 4 хиляди мъже, основно евреи. В отговор на взривяването на румънската комендатура, сутринта на 23 октомври, са разстреляни или обесени пет хиляди жители на Одеса. Същия ден са разстреляни 19 хиляди одески евреи, пет хиляди са тикнати в затвора. На 24 октомври са затворени в бараки на заставата Далник и са изгорени. Германското гестапо ликвидира хиляди евреи. За по-малко от месец са избити около 35 хиляди. В окупираната Одеса не прекратява борбата с врага. В одеските катакомби са създадени бази. В много сложни условия продължава съпротивата. На 10 април 1944 г. Одеса е освободена от войските на Трети Украински фронт. Одеситите вдигат от руините и пепелта промишлени предприятия, пристанища, електроцентрала, транспорт и цялата инфраструктура в града. За победата, за мъжеството и героизма в борбата с фашистите градът получава званието „град-герой“. Със заповед на Сталин от 1 май 1945 г. първите градове герои стават Ленинград, Сталинград, Севастопол и Одеса. През 1991 г. Одеса заедно с УССР влиза в състава на Съветския съюз. Разпадът на Съветския съюз силно удря по икономиката й. Градът се лишава от морското параходство, в което имало около 400 кораба и многомилиардни доходи. Лишена е и от туристическия флот. На 2 май 2014 г. Одеса е потресена от масовата гибел в профсъюзния дом на противници на киевския режим, дошъл на власт в резултат от преврата през февруари 2014 г. Повечето хора са живи изгорени. Посочена е цифрата 50 души, но вероятно са повече. В Одеса са живели и работили известните учени Н. И. Пирогов, И. Мечников, Д. Менделеев, И. Сеченов. Одеса е посещаван и от Пушкин. Писателите Валентин Катаев, Илф и Петров са неразривно свързани с Одеса.