Издателство Распер

Звучи като фалшива новина. Но през 2016 г. американец на име Джо Типънс приема фенбендазол — обикновено противопаразитно за животни — и преживява четвърти стадий на белодробен карцином. Историята му стана вирусна. Стотици хиляди пациенти го последваха. Никой не направи рандомизирано изпитване. Същевременно онколози по целия свят започнаха да забелязват странни патерни: — Хора, които приемат ивермектин „за всеки случай", докладват ремисии. — Пациенти на метиленово синьо имат подобрена когнитивна функция. — Изследователи на рапамицин удължават живота на лабораторни мишки с 25%. — Един препарат за шистозома показва активност срещу определени тумори. Истории. Анекдоти. Препринти. И в почти всеки случай — нито едно мащабно клинично изпитване. Така ли се ражда следващата революция в медицината? Или поредната илюзия, която ще струва живот на хиляди? Новата книга на Издателство Распер казва това, което никой друг не казва: какво наистина показват данните.

Причината за дуела е анонимното писмо, което намеква за връзката на съпругата на поета с Дантес. Посланието гласяло: „Великите кавалери на Ордена на Рогоносците единодушно избраха Александър Пушкин за коадютор (католически епископ) на великия магистър на Ордена на Рогоносците…“ Поетът не могъл да понесе оскърблението. Разстоянието между противниците било само 10 крачки, което предопределя трагичния изход от дуела. Дантес стрелял първи. Пушкин паднал с лице в снега, но му стигнали силите да се изправи и да стреля. След като видял падащия французин, поетът възкликнал „Браво!“ и загубил съзнание, без да знае, че е ранил противника само в ръката. След дуела, през март 1837 г., с височайш указ Дантес бил арестуван, разжалван и изгонен от Русия. След него страната напуснали още двама души: „осиновителят“ на Дантес холандският посланик в Санкт Петербург барон Луи Хекерен и новоизпечената съпруга на Дантес – Екатерина Гончарова, по-малката сестра на Наталия Гончарова. Като влюбена в Дантес, Екатерина изиграла фаталната роля в по-нататъшните събития, превръщайки се в играчка в ръцете на Дантес и помагайки му да се среща със сестра й. Хекерен и Василий Жуковски се опитвали да отменят дуела. С тази цел, за да опровергае слуховете за връзки със съпругата на поета, Дантес – вероятно по указание на Николай Първи, се венчал с Екатерина, която не обичал. Но Пушкин бил неумолим и само се съгласил да се отложи дуелът до завършването на сватбата. След дуела Екатерина Гончарова скъсала връзките с роднините си, а на погребението на Пушкин вдигнала скандал, заявявайки над гроба, че „му прощава всичко“. Дантес направил блестяща кариера в Париж, а с Екатерина отказали да общуват не само руските дипломати и аристократи, но дори брат й Дмитрий, от когото тя постоянно просела пари. Екатерина Гончарова починала през 1843 г. след раждането на четвъртото си дете. Жорж Хекерен-Дантес починал през 1885 г. На погребението му се събрал цветът на тогавашна Франция, включително и известният историк Албер Вандал. До смъртта си Дантес не признавал вината си за смъртта на Пушкин, твърдейки, че дуелът бил честен. Малки истории

Лавината 37 години от трагедията край Урдина река И до днес тя стряска не само съня на живите, но и душите на мъртвите, сред които е и първият командир на Червените барети (командосите от СОБТ) полковник Нено Ганчев. Преди години при спомена за нея очите му се изпълваха със сълзи и сякаш отново усещаше в гърлото си оня леден въздух, изпълнен с тръпчивия аромат на смола. Денят е понеделник – 07.02. 1983 г. Движат се един след друг в колона. Отдясно, в сенчестото дере, Урдина река ромоли с бързите си кристални ручеи. Подминават Яворови поляни. Някъде в ниското е Говедарци. Извършва се планирано учение - поход за оцеляване в тежки зимни условия. На няколко крачки пред полковник Ганчев широкият гръб на началник-щаба майор Георги Маринов заприщва пътеката. Ганчев се обръща за секунда-две назад и вижда как цял рояк от "сини минзухари" се вие като навързана броеница през притихналата планина. Господи, колко мъка беше, докато уреди тези грейки за момчетата си! Който не се е разправял с тиловаци и началници, той не знае само през колко планини трябва да преминеш и колко мътни потоци да прегазиш! След няколко месеца ще навлязат в третата година на съществуването си. Световният опит за създаването на антитерористични формирования е едно, а българските реалности съвсем друго. Бяха започнали от нищото и направили доста, но ги чакаше още твърде много. Най-труден продължаваше да бъде проблемът с подготовката и оборудването. Дърпаха ги за какво ли не - за патрулно-постова служба, за подсилване на нарядите на районните управления, за дежурства. И никой от началниците не искаше да мисли, че той трябва да готви момчетата си за оня тежък миг, когато ще се изправят очи в очи със смъртта. Наближава 14 часа. До крайния пункт остава съвсем малко. Предния ден дългогодишният му приятел Петър Москов, шеф на софийската планинска контролно-спасителна служба, е обходил маршрута и е предрекъл пълноценно разтоварване. В поделението е останала само дежурната група, а останалите - около 80 антитерористи с по 30 кг оборудване на гърба си, са с него. Затрупаната от снега пътека продължава да се вие по левия склон на ската. От дясно, в ниското, на около 10-12 м Урдина река ромоли между лъснатите кубета на камъните. Подминават тясна просека, разделяща на две боровата гора и виеща се нагоре, към оплешивяващото било. Малко след просеката водачите се сменят и всички продължават нагоре. Мнозина забелязват, че боровете над тях потъват в снежен прах. Пръв реагира командирът полковник Ганчев, който извиква с пълно гърло: “Лавина! Лягай!” И всички се хвърлят на земята. Но ударът е страшен. Помита ги като сламки. Първата вълна на огромното снежно цунами изпълва за секунди тясната просека. Сред трясъка на прекършените борове човешките гласове потъват сякаш в преизподнята. Броеницата от “сини минзухари” се огъва в средата си, миг по-късно се разкъсва, запремятана в мелачката от сняг, камъни и дървета, за да се вцепени след секунди затрупана под внезапно оживялата планина. После става тихо, много тихо… Сякаш някой разсърден горски дух е изключил звуците на планетата. Полковник Ганчев не може да повярва на очите си. Като в забавен каданс, кадър след кадър, гледа как от утаилата се в огромни преспи снежна вихрушка започват да изпълзяват неговите момчета. Към затрупаните се спускат и всички незасегнати от снежния порой. Започва бясна надпревара с времето. След около десетина минути най-плитко заровените са освободени от ледената прегръдката на снега. Години по-късно Алексей Петров си спомня: “Точно преди това бяхме поели водачеството на колоната. Когато се обърнах, видях само сняг. Колегите просто ги нямаше... ” Няма обаче място за паника. Оцелелите запазват хладнокръвие. Прави се бърза проверка по списъка на личния състав. Става ясно, че има още 16 затрупани. На места дълбочината на снега достига 6-7 м, а лавината е изравнила високите бреговете на реката. Търсенето започва веднага. Докато една група се отправя с бърз ход към Мальовица да дири помощ от Планинската контролно-спасителна служба, другите се хващат за сапьорските лопатки. За 45 минути изваждат още 13 полумъртви, смазани и сковани от студ барети. Започва битката за живота им. Палят огньове, сменят дрехите им, разтриват ги, наливат ги с чай и ром, за да ги сгреят. Лекарят на поделението, който е с тях, непрекъснато снове между момчетата. В същото време продължава издирването на останалите още трима под снега - лейтенант Михаил Радев Митов, и старшините Валери Иванов и Румен Великов. Разделят мястото на сектори и започват да ги опипват сантиметър по сантиметър със саморъчно направени от боровете сонди. Пръв от тримата откриват тялото и на лейтенант Михаил Митов. След като разравят снега, го виждат - паднал по очи във водата, до самия бряг на реката. В първия миг помислят че е жив, тъй като остават с представата, че уж им маха с ръка, после разбират, че тя се движи от водата. Повече от час се опитват да го върнат към живота. Правят му масажи на сърцето, изкуствено дишане, преобличат го в сухи дрехи. Надеждата си отива последна и затова не искат да повярват, че колегата им е мъртъв. А лейтенантът е само на 22 години, само с няколко месеца служба след завършването на военното училище. Смъртта вледенява сърцата им. След 1 час и 40 минути офицерът Димитър Стефанов открива Румен Великов жив под водата. По една случайност главата му попада под хралупата на голям камък. Надеждата, че и Валери Иванов може да е жив се завръща. Битката за живота му продължава с нови сили. Часовете стават минути, минутите секунди. Преравят плинини от сняг, но напразно. Валерката го няма. Отчаянието сковава сърцата им, но не се предават. Около 18 часа пристигат около 25 спасители от Мальовица, София и Самоков. Пострадалите са евакуирани до най-близкия населен пункт, а останалите впрягат цялата си воля и последните си сили, за да дирят затрупания си приятел заедно със спасителите. Валери е само на 29 години, вкъщи го чака миловидната му съпруга и трите му малки деца. Трябва да го намерят, трябва!... Нощта отдавна е прихлупила с черното си наметало виновно кротналата се планина. Часовете се нижат един след друг. Дори и да го намерят, Валерката няма никакви шансове да е останал жив. Спасителите се опитват да обяснят, че затрупаните в снега не могат да шавнат изобщо и са като затрупани с пръст. Дишането е възможно само в началото. После от горещия човешки дъх и топлината на тялото се образува ледена капсула и въздухът свършва. Въпреки очевидните истини търсенето продължава. Най-после го откриват на 7 метра под снега. Часът е 21, 00... Час, превърнал се в безвремие за останалите живи командоси...