Издателство Распер

Лавината 37 години от трагедията край Урдина река И до днес тя стряска не само съня на живите, но и душите на мъртвите, сред които е и първият командир на Червените барети (командосите от СОБТ) полковник Нено Ганчев. Преди години при спомена за нея очите му се изпълваха със сълзи и сякаш отново усещаше в гърлото си оня леден въздух, изпълнен с тръпчивия аромат на смола. Денят е понеделник – 07.02. 1983 г. Движат се един след друг в колона. Отдясно, в сенчестото дере, Урдина река ромоли с бързите си кристални ручеи. Подминават Яворови поляни. Някъде в ниското е Говедарци. Извършва се планирано учение - поход за оцеляване в тежки зимни условия. На няколко крачки пред полковник Ганчев широкият гръб на началник-щаба майор Георги Маринов заприщва пътеката. Ганчев се обръща за секунда-две назад и вижда как цял рояк от "сини минзухари" се вие като навързана броеница през притихналата планина. Господи, колко мъка беше, докато уреди тези грейки за момчетата си! Който не се е разправял с тиловаци и началници, той не знае само през колко планини трябва да преминеш и колко мътни потоци да прегазиш! След няколко месеца ще навлязат в третата година на съществуването си. Световният опит за създаването на антитерористични формирования е едно, а българските реалности съвсем друго. Бяха започнали от нищото и направили доста, но ги чакаше още твърде много. Най-труден продължаваше да бъде проблемът с подготовката и оборудването. Дърпаха ги за какво ли не - за патрулно-постова служба, за подсилване на нарядите на районните управления, за дежурства. И никой от началниците не искаше да мисли, че той трябва да готви момчетата си за оня тежък миг, когато ще се изправят очи в очи със смъртта. Наближава 14 часа. До крайния пункт остава съвсем малко. Предния ден дългогодишният му приятел Петър Москов, шеф на софийската планинска контролно-спасителна служба, е обходил маршрута и е предрекъл пълноценно разтоварване. В поделението е останала само дежурната група, а останалите - около 80 антитерористи с по 30 кг оборудване на гърба си, са с него. Затрупаната от снега пътека продължава да се вие по левия склон на ската. От дясно, в ниското, на около 10-12 м Урдина река ромоли между лъснатите кубета на камъните. Подминават тясна просека, разделяща на две боровата гора и виеща се нагоре, към оплешивяващото било. Малко след просеката водачите се сменят и всички продължават нагоре. Мнозина забелязват, че боровете над тях потъват в снежен прах. Пръв реагира командирът полковник Ганчев, който извиква с пълно гърло: “Лавина! Лягай!” И всички се хвърлят на земята. Но ударът е страшен. Помита ги като сламки. Първата вълна на огромното снежно цунами изпълва за секунди тясната просека. Сред трясъка на прекършените борове човешките гласове потъват сякаш в преизподнята. Броеницата от “сини минзухари” се огъва в средата си, миг по-късно се разкъсва, запремятана в мелачката от сняг, камъни и дървета, за да се вцепени след секунди затрупана под внезапно оживялата планина. После става тихо, много тихо… Сякаш някой разсърден горски дух е изключил звуците на планетата. Полковник Ганчев не може да повярва на очите си. Като в забавен каданс, кадър след кадър, гледа как от утаилата се в огромни преспи снежна вихрушка започват да изпълзяват неговите момчета. Към затрупаните се спускат и всички незасегнати от снежния порой. Започва бясна надпревара с времето. След около десетина минути най-плитко заровените са освободени от ледената прегръдката на снега. Години по-късно Алексей Петров си спомня: “Точно преди това бяхме поели водачеството на колоната. Когато се обърнах, видях само сняг. Колегите просто ги нямаше... ” Няма обаче място за паника. Оцелелите запазват хладнокръвие. Прави се бърза проверка по списъка на личния състав. Става ясно, че има още 16 затрупани. На места дълбочината на снега достига 6-7 м, а лавината е изравнила високите бреговете на реката. Търсенето започва веднага. Докато една група се отправя с бърз ход към Мальовица да дири помощ от Планинската контролно-спасителна служба, другите се хващат за сапьорските лопатки. За 45 минути изваждат още 13 полумъртви, смазани и сковани от студ барети. Започва битката за живота им. Палят огньове, сменят дрехите им, разтриват ги, наливат ги с чай и ром, за да ги сгреят. Лекарят на поделението, който е с тях, непрекъснато снове между момчетата. В същото време продължава издирването на останалите още трима под снега - лейтенант Михаил Радев Митов, и старшините Валери Иванов и Румен Великов. Разделят мястото на сектори и започват да ги опипват сантиметър по сантиметър със саморъчно направени от боровете сонди. Пръв от тримата откриват тялото и на лейтенант Михаил Митов. След като разравят снега, го виждат - паднал по очи във водата, до самия бряг на реката. В първия миг помислят че е жив, тъй като остават с представата, че уж им маха с ръка, после разбират, че тя се движи от водата. Повече от час се опитват да го върнат към живота. Правят му масажи на сърцето, изкуствено дишане, преобличат го в сухи дрехи. Надеждата си отива последна и затова не искат да повярват, че колегата им е мъртъв. А лейтенантът е само на 22 години, само с няколко месеца служба след завършването на военното училище. Смъртта вледенява сърцата им. След 1 час и 40 минути офицерът Димитър Стефанов открива Румен Великов жив под водата. По една случайност главата му попада под хралупата на голям камък. Надеждата, че и Валери Иванов може да е жив се завръща. Битката за живота му продължава с нови сили. Часовете стават минути, минутите секунди. Преравят плинини от сняг, но напразно. Валерката го няма. Отчаянието сковава сърцата им, но не се предават. Около 18 часа пристигат около 25 спасители от Мальовица, София и Самоков. Пострадалите са евакуирани до най-близкия населен пункт, а останалите впрягат цялата си воля и последните си сили, за да дирят затрупания си приятел заедно със спасителите. Валери е само на 29 години, вкъщи го чака миловидната му съпруга и трите му малки деца. Трябва да го намерят, трябва!... Нощта отдавна е прихлупила с черното си наметало виновно кротналата се планина. Часовете се нижат един след друг. Дори и да го намерят, Валерката няма никакви шансове да е останал жив. Спасителите се опитват да обяснят, че затрупаните в снега не могат да шавнат изобщо и са като затрупани с пръст. Дишането е възможно само в началото. После от горещия човешки дъх и топлината на тялото се образува ледена капсула и въздухът свършва. Въпреки очевидните истини търсенето продължава. Най-после го откриват на 7 метра под снега. Часът е 21, 00... Час, превърнал се в безвремие за останалите живи командоси...

Звуковото (акустично) оръжие е едно от перспективните направления в сферата на въоръжаването В съвременните армии това оръжие сега набира популярност. То не води до летален изход, но изважда противника от равновесие. Това оръжие не оставя видими следи, но може да увреди здравето, предизвиквайки главоболие, дезориентация и дори психически разстройства. След съобщенията за странни звуци, които чули по времето на протестите в Белград, споровете за звуковото оръжие се разразиха с нова сила. Звуковото оръжие са системи, които въздействат на целта с насочени звукови сигнали – звукови вълни в определени диапазони. Някои прибори работят в инфразвуковия диапазон, който човешкото ухо не улавя, но може да предизвика тревожност, световъртеж и дезориентация. С инфразвук се обясняват аномалиите на Бермудския триъгълник. Прибори, които използват ултразвук, предизвикван силен страх и паника. Под въздействието на този звук боецът може да види „привидения“. Някои видови звуково оръжие излъчват звуци, които се чуват, но са и много силни и резки; те предизвикват болка, нарушена координация и временна загуба на слуха. Съвременните звукови оръжия насочват звуковото въздействие на конкретни цели, а не разпространяват шум в определена зона. Звуковото оръжие може да реши широк кръг от бойни и спомагателни задачи. Най-добри резултати постига в охраната на обекти и за предпазване от нападения. Звуковото оръжие използва диапазона от 16 до 20 килохерца. Силният звук с тези честоти действа на ушното тъпанче, което предизвиква изместване на елементи на следното ухо и възникване на силна болка. Експерименти показват, че шум със сила до 130 децибела с продължителност 10 секунди не предизвиква сериозни последици на слуховите органи и е безопасен. В същото време все голямо развитие получават хидроакустичните системи нелетално оръжие, които могат да защитят акваторията от жива сила. Във водна среда акустичното излъчване може да предизвика комплекс от негативни усещания. Освен болка в органите, се усещат тревога, слабост, общ дискомфорт и потиснатост. Акустичните системи могат да бъдат използвани самостоятелно или с друго нелетално оръжие, всякакъв тип. Акустично оръжие се използва за сдържане на тълпа, която не проявява явна агресия. Но при безредици се препоръчва да се използват КВЧ-системи (с крайно високи честоти), които имат по-голям ефект. Първите годни за експлоатация образци акустично оръжие са създадени в началото на 2000 г. Предимствата Звуковото оръжие се отличава с простота. За експлоатацията на суша може да се монтира на достъпни компоненти. Но за да бъдат създадени хидроакустични системи, са нужни нови технологии. Звуковото оръжие е гъвкаво в използването. Като се има предвид бързо променящата се обстановка, операторът може да избира режим на работа и разстояние, на което да действа сигналът на акустичната станция. Излъчвателите може да се използват като обикновен високоговорител. Най-известната марка звуково оръжие в последните десетилетия е американският прибор LRAD (Long-Range Acoustic Device), който представлява портативна система, която включва излъчвател, управляем генератор на акустичен сигнал и усилвател. Този прибор може да се използва като високоговорител за предаване на съобщения или с него да се решават бойни задачи. LRAD е създаден за военните и силовите органи с цел разгонване на тълпи и защита на кораби от пирати. Той генерира тясно насочен звуков лъч със сила до 162 децибела. За сравнение шумът на излитащ реактивен самолет е със сила 140 децибела. Продължителното въздействие на тези вълни може необратимо да увреди слуха, а кратковременното предизвиква силна болка. Приборът LRAD е на въоръжение в американската армия и полиция и в други страни. Неведнъж е използван за потушаване на безредици и от екипажи на кораби за борба с пирати. В последните години се появиха версии, че звуково оръжие се използва в дипломатически конфликти. Един от най-известните случаи е свързан с т. нар. Хавански синдром. Дипломатите и служителите в американското посолство в Куба и Китай съобщават за странни звукови въздействия, вследствие на което получили главоболие, гадене и нарушения на когнитивните функции. Но няма официално потвърждение, че е използвано акустично оръжие в тези случаи. Как звуковото оръжие влияе на организма Въздействието зависи от типа звукови вълни. Високочестотните звуци увреждат слуховия апарат, предизвикват главоболие. Инфразвуковите вълни влияят на нервната система, предизвикват тревога, панически атаки, нарушен сърдечен ритъм. Някои жертви се оплакват, че имат усещания като при сътресение на мозъка. Освен физическа вреда, звуковото оръжие оказва мощно психологическо въздействие. Постоянният звуков натиск може да предизвика стрес, раздразнителност и дългосрочни нарушения в психиката. При масови протести или в бойни действия звуковото оръжие се използва за потискане на волята и снижаване на моралния дух у противника. Използването на звуково оръжие в Белград Участници в масовите протести съобщават за странни звуци, които предизвиквали дезориентация и дискомфорт. Свидетели разказват, че силата на звуковите вълни се увеличавала, когато доближавали до определени зони. Сръбските власти отрекоха, че са използвали звуковото оръжие LRAD. Сръбското МО нарече тези слухове откровена лъжа, а прокуратурата заведе дело за изясняване на ситуацията. Етичните въпроси, свързани с употребата на звуковото оръжие, остават открити. За разлика от традиционните видове оръжия, звуковото оръжие трудно се регулира, тъй като не оставя видими увреждания. Международни организации са обезпокоени, че акустичните технологии може да се използват за ограничаване на свободата на събиранията и нарушават правата на човека. Съвременните разработки в сферата на звуковото оръжие продължават.

Нелицеприятен факт – присвоил произведения на сестра си „Сватбеният марш“, въпреки солидната си възраст, и досега остава един от най-разпространените сватбени маршове в света. Той е написан за пиесата „Сън в лятна нощ“. Когато Менделсон е на 17 години, пише за Шекспировата пиеса едноименна концертна увертюра. След 15 години, по поръчение на пруския крал Фридрих Вилхелм IV я допълва с още части и я превръща в сюита. В сюитата „Сън в лятна нощ“ зрителите за пръв път чуват мелодията, известна като „Сватбен марш“. Това се случва на 14 октомври 1843 г. в двореца в Потсдам. На фона на музиката в спектакъла се венчават Осел и омагьосаната кралица Титания. За пръв път като сватбен марш музиката на Менделсон използвали англичаните Дороти Керю и Том Дениел; това се случило на 2 юни 1847 г. в градчето Тивертън (той се намира в източната част на област Девън, Югозападна Англия). Маршът става широко известен след сватбата на височайши особи. На 25 януари 1858 г. в двореца Сент Джеймс в Лондон се състояла шумната сватба на 17-годишната английска принцеса Виктория Аделаида Мария Луиза (кралица Виктория) и 26-годишния пруски кронпринц, наследник на престола Фридрих III. Когато младите излизали от църквата, зазвучала музиката на Менделсон, след което маршът получил широка известност. Бракът продължил 30 години, до смъртта на Фридрих. В семейството на монарсите се родили осем деца. Менделсон е роден в семейството на хамбургски банкер. От деца той и сестра му Фани се вземали уроци по музика. Баща им не жалел пари за музикалното им образование. С Феликс и Фани се занимавали най-добрите музикални педагози в Европа. Баща им обаче смятал, че по-големи заложби в музиката има Фани. На 17 години Менделсон представил пред публика редица свои музикални пиеси, между които „Първата симфония“ и увертюрата към комедията „Сън в лятна нощ“, в която влиза и „Сватбеният марш“. И младият Феликс се събудил звезда. Безкрайни гастроли, концерти в домове на висши аристократи в Европа, тълпи от поклонници – това е животът на Менделсон по това време. На 20 години той вече дирижира оркестър. Авторитетът му е огромен. Още приживе се разпространяват слуховете, че авторът на „Сватбения марш“ никога не бил женен и е нещастен в личния си живот. Но това е само слух. Феликс Менделсон се венчал за Сесилия Жанрено, въпреки неодобрението на семейството му. Родили им се пет деца и до края на дните си Менделсон боготворял съпругата си. Феликс имал сложни отношения със сестра си. По човешки те се обичали, но когато ставало въпрос за музиката – отношенията им се обтягали. Въпреки таланта си, Фани оставала в сянката на брат си. Самият Феликс казвал, че музиката не е женска работа. Семейният съвет забранил на Фани да се занимава с музика. Тя възприела болезнено този факт, макар че разбирала и чувствала музиката не по-зле от брат си. Доказано е, че в два сборника с песни, издадени от Феликс, шест са на сестра му. Фани се съгласила на това, защото не виждала друг начин произведенията й да стигнат до публиката, която ги харесвала, без да е наясно на кого са. Впоследствие Менделсон съжалявал, че присвоил произведенията на Фани. Фани Менделсон била окрилена от вниманието на публиката и започнала да пише музика вдъхновено и с нова сила търсела издатели; музикалните й сборници излизали по-често от тези на брат й. Появили се поклонници, започнали гастроли. Популярността на Фани ядосвала Феликс и ситуацията се задълбочавала, тъй като неговите произведения все по-често търпели неуспехи. Единствената му опера била освиркана. На 14 май 1847 г. Фани починала от инсулт. Животът загубил всякакъв смисъл за Феликс. На 4 ноември и той починал от инсулт, само на 38 години. Двамата с Фани са погребани в берлинското гробище.